Трябва ли светът да е така жесток?

Вчера бях в град Безразличие. Разходих се по булевард „Нещастие” и видях празното сиво пространство в очите на хората, което като мъгла е обгърнало всичко, дори душите им. Влязох в магазин „Черни сълзи” и се почувствах безнадеждно обречена. Сякаш съдбата ме наказваше, само защото исках да бъда добра. Отчаянието, като вампир, изсмукваше капка по капка желанието ми за живот. Питах се докога ли ще издържа...Бавно, може би от мъка, се придвижих до гара „Огорчение” и зачаках влак „Безсилие” да ме отведе до деветият кръг на Ада. През другите осем вече бях минала. Влакът дойде. Качих се. И отново се замислих за жалкото си съществуване. Казват, че надеждата умирала последна, защото се намирала на дъното на кутията на Пандора. Но като в сълзи удавиш и последната искрица надежда, нищо не ти остава. А аз се чувствах точно така – емоционално срината, душевно ограбена. Бях жив труп. Страданието ме изпепеляваше цялата.

И ето, че по някакво странно стечение на обстоятелствата, спряхме на гара „Любов”. Точно тогава видях светлината в края на тунела. Надеждата, като феникс, възкръсна от прахта. Сетивата ми се събудиха. Бях истинска. Докато не потеглихме към гара „Разбито сърце”. Светлината се оказа поредната илюзия, поредната лъжа в жалкият ми живот. Любовта е била плод на отчаяната ми фантазия...

Вече сме днес и единствено се моля да стигна до гара „Забрава”. Тогава душата ми ще намери покой, а сърцето ми никога повече няма да е подвеждано и наранявано!!!

Meeldib! 11